Патрон

Никола Йонков Вапцаров е роден в къщата на своята баба (по майчина линия) Милана Везюва на 24 ноември – стар стил (7 декември – нов стил) 1909 г. в гр. Банско, в семейството на Елена и Йонко. По традиция първородният син в младото семейство получава името на своя дядо по бащина линия – Никола Проданичин, който е бил зверски убит.

Бащата на бъдещия поет – Йонко Вапцаров, мъжествен и непокорен, постоянно внася в семейството тревогата на хайдушкия живот, романтиката на волния бит на харамията. Наричали го Пирински цар, защото е владеел Пирин планина със своята чета и е бил безстрашен в сражение с турците.

За разлика от своя буен мъж, Елена Везюва, майката на Никола Вапцаров, завършва основно училище в родния си град, а по-късно със съдействието на американската мисионерка мис Стоун, е приета в Американския пансион в гр. Самоков.

Наследил любознателността и широките интереси на своя баща и ученолюбието на своята майка, подтикван от нейното желание и непрестанни грижи децата и да бъдат образовани, Никола Вапцаров тръгва на училище и веднага прави впечатление с подчертания си интерес към книгата. Мечтата му е да учи литература, но след завършване на 6-ти клас (днешен 10-ти) в Разложката гимназия, по решение на своя баща, той кандидатства в Морското машинно училище във Варна, където учи 6 години. Там получава прозвището „Моряка”. Произходът на този прякор се обяснява по различен начин. Веднъж Вапцаров се разхождал покрай морето с един съученик и изведнъж чули викове откъм плажа. Ученички от Втора софийска девическа гимназия се къпели и едно от момичетата започнало да се дави. Вапцаров се хвърлил веднага с дрехите и спасил момичето с голям риск да се удави. Други разказват, че още от началото го нарекли „Моряка“ на шега в Морското училище, понеже през първата година никак не приличал на моряк – на войник изобщо.

Следват трудни години за Никола, през които баща му безследно изчезва, отвлечен от Иван Михайлов – лидер на ВМРО.

Особено интересен е моментът преди сватбата на Вапцаров с Бойка Димитрова, родом от Горна Джумая, тъй като поетът е трябвало да смени протестантската вяра с християнството, за да се осъществи бракосъчетанието. Съдбата го подлага на поредното изпитание: умира синът му – малкият Йонко – жертва на глада и мизерията. В този труден момент, минавайки през много перипетии, Вапцаров замисля издаването на първата си стихосбирка – „Моторни песни”, която излиза през 1940 г. Днес е преведена на повече от 30 езика. По-късно поетът изживява една от последните си драми. Докато е бил във Варна, съпругата му ражда преждевременно и момиченцето живее само няколко часа. Душата на поета се затваря за всякакви вопли и страдания.

Но лошите моменти не свършват дотук. През май 1941 г. той е арестуван, обвинен за нарушение на Закона за защина на държавата, но е оправдан. На 4 март 1942 г. Вапцаров отново е арестуван, но този арест е последен. Осъден е на смърт и е разстрелян на 23 юли с.г., заедно с още петима другари.

През 1952 г. посмъртно поетът получава почетна Международна награда за мир.

Има приказки без край. Има приказки, които не свършват, когато свършва един човешки живот. След своята смърт Вапцаров остава в историята. Историята, която той сам написва приживе. Затова Сергей Михалков от Русия казва за него: „Истинските поети се раждат и остават в народната памет със своите дела, с това, което са направили през живота си. Прекрасен пример за това е Вапцаров, който така рано си отиде от нас, но никога не си отиде от литературата”.

Такава е истинската приказка. С куршум отнеха живота на един поет, но с куршуми не можаха да разстрелят стиховете му и вярата му, защото:

„Тя е бронирана здраво в гърдите и бронебойни патрони в нея няма открити! Няма открити!”